Откритието „Обществена тоалетна“ « Козата Ани

Откритието „Обществена тоалетна“

Имам доста трагичен опит с опитите да се облекча на открито и вече смятам, че е карма. Вероятно, когато съм се раждала, орисниците са докоснали бебешкото ми челце и в един глас са казали:

„Ти не ще пишкаш вън, дете, и всеки опит ще да бъде белязан със срам.“

Поръсили са ме със златен прашец и магията се е задействала.

Лошото е, че никой не ти казва какво са се наговорили орисниците и въпреки казаното продължаваш да опитваш. Е, аз спрях след третия опит, но трябваше ли животът така да ме подлага на изпитания? И то при положение, че съм достатъчно свенлива, че чак такива травми… Уж с всеки опит прилагах наученото от преди, но не… Не би.

Снимка: sxc.hu

Опит първи:

Преди време тренирах спортна стрелба. Преди приблизително много време, де. И вместо като едни възпитани дами с Ани да минем по нормалния път, решихме просто да минем през баирчето до стрелбището. Самият път се вие около въпросното баирче, а то самото е голо като темето на Симеон Сакскобурготски – ниска рядка трева, тук таме храстче, но доста анемично храстче. Изведнъж толкова рязко трябваше да се облекча, че щях да умра, а до нас ме чакаше остатъкът от баирчето, чакане на тролей, самото пътуване с тролей, плюс разстоянието от спирката до блока ми, че и 6 етажа с асансьор… Пълен абсурд! След като осъзнах невъзможността да стискам решихме, че просто ще го направя, а Ани ще ме пази от преминаващите коли.

- КАМИОН!!! – изкрещя Ани.

- Късно е, няма връщане назад, един шофьор ще понеса, мамка му!

Докато камионът не зави и задницата на каросерията му не се изправи пред мен и чух онзи рев, който винаги ще помня. Камионът сякаш избухна. Гледали сте мач и как публиката притихнала наблюдава футболиста летящ с топката към вратата, докато самата топка не прониже мрежата и публиката не изригне. Е, приблизително тази реакция предизвиках у пълната с войничета каросерия. Възторжените им викове отнесоха перчема ми. Зарадваха ми се някак войничетата, а аз просто останах в същата поза, молейки се да спрат да крещят, а земята да побърза с отварянето си и да пропадна там и никога да не се покажа. На Ани й беше много смешно. На мен ми стана смешно след няколко години.

Опит втори:

Прибирайки се от Баба Яга разбрах, че бирите настояват да напуснат мехура ми и то спешно. Какво пък, нощ е, Борисовата градина почти празна, слабо осветление, обитатели бяха 2-3 кучета и малко повече подпийнали граждани. Сега едва ли бих посмяла да мина през парка през нощта, а да съм сама с приятелка – ненене, няма как да стане. Тогава обаче го правехме. Не знам кое ми даде смелост. Дали светещата една, от наличните 15 лампи. Или тишината. Или големите храсти (за справка виж опит първи – бел. автора). Липсата на военно подделение също не беше фактор за омаловажаване. Избрахме най-близките два храста и се усамотихме. Междувременно осъществявахме звуков контакт с Петя, за да не ни е шубе, все пак. Пяхме химни за облекчението, обсъдихме бельото си, както и клюките от вечерта в кратък разбор. Докато близкият трети храст не проговори с нервен мъжки глас:

- Ееееееееей, човек не може да се изс*ре на спокойствие, бе да му ****!

Боже, как бързо приключихме и се изнесохме подтичквайки. И как не, по дяволите! Зарежи, че храстът оживя, но репликата…. Тонът…. И рязкото усещане, че не си съвсем сам. Божичко…

Опит трети:

В съседния квартал има приличен китайски ресторант, не като ония дето като питаш „Имате ли покълнала соя да си купя?“ ти се отговаря енергично „Дадададада!“, а след като установиш, че няма в менюто и се зачудиш „Ама вие нямате покълнала соя!“ получаваш същото енергично „Дадададада!“. Готвят вкусно, разбират какво говориш, абе просто идеално. Пък е и близо. Късното лято решихме да се приберем пеша, защото границата между двата квартала е приятна за разходка – голяма поляна, малка горичка, а нощем августовските температури са силно съживяващи. Разхождаме се, кикотим се, а тревата отстрани на пътечка

та е висока до гърдите ни. Славейче. Щурци. Звезди. Все едно не си в София. И някак естествено всред природата тя те подсеща, че си

й подчинен. Разбрахме се да ме пазят. От случайно военно обучение, макар и да няма близо подделение, а вероятността да срещнем някой, бил той също с нужда, в 2:30 през нощта в тая пустош клонеше към минус безкрайност. Застанах на прилично разстояние от компанията и трескаво започнах да тъпча в кръг огромните треви, за да си оформя обител. Нещо като мистериозните кръгове в Централна Индонезия или графство Уилтшир в Англия. Е, не така перфектни и без особено послание, защото мен ме притискаше времето… примерно. Беше просто идеално! Високи треви около мен, близките ми на 10 метра, нощ, тишина, усамотение. Уви, не. От мислите ми ме откъсна леко прошумяване и ужасът, че нещо ме гл

еда. Точно на нивото на очите ми се появи мокра носна гъба и чифт очи. Пойнтер. Мили кучета, ловна порода. Гледа ме, дъхти превъзбудено в лицето ми и се рад

ва, че ме е намерило. Аз не.

- Махни се, бе! Пишкам!

- Артур, остави я!

Вдигам поглед и виждам собственика, който ме наблюдава с ехидна усмивчица иззад гигантските треви.

Изводи: каква е вероятността камионът да е пълен с 20 войника, в съседния храст някой да се облекчава също и в 2:30 сред нищото някой да разхожда кучето си? ОГРОМНА!

Е, уважаеми орисници, моля когато обречете някой на нещо, то този някой да получава мейл, факс, есемес или просто писмо:

- Не прави това, защото просто няма да ти се получи, а уроците, които ще научаваш при всеки опит няма да ти свършат работа.

Или поне ползвайте обществените тоалетни при все, че след това ще трябва да пиете антибиотик, да ви правят промивки, а обонянието и зрителните ви възприятия да бъдат обременени за седмица. Поне.

То пък….Аман!

Tuesday, September 13th, 2011 Козата Ани

2 Comments to Откритието „Обществена тоалетна“

Волим те!

Stoyan Georgiev on September 13th, 2011

Имам любим лаф и ти препоръчвам да си го казваш в подобни случаи: “Не трябва да се срамуваш от хора, които едва ли ще срещнеш втори път”. Е лошото е , че като си го кажа, често същите хора скоро ги срещам повторно.