За предразсъдъците и ИстаНбул

Срам ме е. Че имах предразсъдъци. Защото това е собствено ограничение, нещо което сами си слагаме и поемаме негативите от него точно ние. Колко пъти ви се е случвало да тръгнете на някъде и да сте с нагласата, че ще е безумно тъпо, а всъщност после осъзнавате, че тъпият сте вие?

И въпреки нагнетените мисли за минало тръгнах към Истанбул с идеята, че ще снимам. Поне това. И разбира се конгресът. Слава на Бога, Бибицова тръгна с мен. Ей така, да помаа задник и тя. Била е там, да ми покаже.

Почти всички ни оплюха. „как така две жени, как така с кола, КАК ТАКА?!?!? ТААААМ?????“ . И всички онези разказчета – „о, там по социалистическо една журналистка я придърпаха в един магазин и никой повече не я видя“. Сякаш тук не се случват такива неща? Хора, огледайте се около вас, всички тези кошмари като обиране на чанта, безследни изчезвания и още, и още, и още се случват в милата ни рОдина. Или това, че са си наши ги прави по-малко значими и ужасяващи? Моля ви се!

Така или иначе Истанбул се оказа за мен едно невероятно колоритно място. И се върнах с точно толкова снимки в мегабайтове, колкото и от Монпелие, Прага и т.н.

Защото:

Сблъсъкът Европа-Ориент е потресаващ. Получила се е такава боза, която в началото те тресва като мокър парцал в лицето. Не виждаш, не чуваш, свят ти се вие, а леката паника те завладява със страшна сила. До Истанбул всичко беше прилично, даже скучно. Влизането, обаче, което отне 2 часа и половина ме втрещи. Истанбул те поглъща, загубваш се вътре, ставаш малка част от един огромен организъм, в който Ти и Азът ти нямат никакво значение, а личното пространство не се зачита ама хич. Истанбул те подхваща и те праща на ляво, на дясно, люлее те бясно, завладява сетивата ти и не пуска клещите си от там. Пълен хаос, в който има някакъв ред, но той не е този, с който си свикнал, не е дори подобен. А е някакво изродено дете на евроориента.

Трафикът е безумен. Всъщност аз не бих нарекла това трафик, защото би следвало да има някакъв ред. На път с  три ленти има импровизирани 4-5, като лента е доста разтегливо понятие. Брауново движение, съпътствано с невероятно много шум. Няма правила, няма предимство, няма значение. Ти си вътре, опра‘ай се. На шосето сте ти и част от 20-те милиона население. Една част са в коли. Нито една кола не се движи в права посока. Представете си кола, която се движи в пустиня. Има избор да прави каквото поиска, по отношение посока, а мигачите са буржоазна отживелица и следва това си право на избор без грам логика, последователност и интерес към околните. Е, сега си представете всички коли така. Една върху друга. Светва ти зелено, цялата бумтяща маса се задвижва, но светва зелено и на два допълнителни пътя, които се вливат в твоя. Рязко всички нахлуват на твоето шосе и задължително искат, не, те настояват да са в твоята лента, до колкото лента е понятие там. Цялото вливане е съпроводено с пронизителни клаксони, които просто значат „ready or not, here I come”. Всички коли бипкат. Всички. По два пъти. Тит-тит. Успоредно с това на пътя се движат и допълнителни елементи. А именно Граждани. Граждани с огромни пакети върху главите, които трудно балансират, но бързо крачат. Граждани с колички с огромни пакети. А някак измежду всички тези обекти по шосето се опитват да минат и линейките с протяжно „БИЯЯЯУ“. Следва пауза от около 3 минути. Никой не прави път не щото са кофти хора, а защото чисто физически не е възможно. „БЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯУ“ и неясно „гундурюмунгюрю“ в мегафона. Ефект нулев. Следва пръст на бутона за ужасния вой и невероятна и безкрайна тирада по мегафона по адрес на всички, майките им и изобщо световния ред. Предполагам само, не разбирам турски, но така звучи, кълна се.  Ефект – точно толкова нулев, както и преди.

Винаги са ми казвали, че докато шофирам трябва да мога да покривам със зрението си шест самостоятелни обекта. Е, това за Истанбул не важи. Ако можеха сетивата ми да покрият десет пъти по шест нямаше да се стресна така, а всъщност елементите бяха далеч повече. В един момент се оказваш в колата си притиснат от – много коли, които не признават нищо, всяка една кола бипкаща непрекъснато, от всяка кола се носи протяжна музика, всяка кола с боботещ двигател, граждани с бохча на главата или в количка, мотопедчета, които също бипкат и спорове между отделните коли.

Признавам си, първата вечер, докато заспивах обмислях как на сутринта ще кажа на Бибицова, че с тръгвам ноу метър уот! Как тя ме оплюва за това ми решение, как аз споря изнервено и как постепенно истерията на града ме обхваща с все сила. Сутринта обаче премислих и реших, че ще дам още един шанс на мен и Истанбул.

И се започна. Ставане в 7:00, закуска трафик, лекции, трафик, юруш из града. Забавното беше, че обикаляхме по 7-8 часа средно и пак оставаш с усещането, че изпускаш нещо. Синята Джамия, Света София, Тексим, мостовете, къщите, нинджите, амбулантните търговци, появяващите се за 15 секунди цели пазари, а в мига в който полиция мине изчезват за още по-малко, Капалъ, жалките ми опити да се пазаря. И поглъщаш, поемаш. Цветове, миризми, шум. Цялата блъсканица.

Хората. Първични. Каквото мисли го прави, каквото иска да каже го казва. Сядаме да се храним, пристига сервитьорът силно впечатлен от визията ни и ми казва:

-          Strong woman very good! Very very very good!

Той просто наистина го мисли и ми го казва. А докато си купувах нови кецове, защото старите се разпаднаха от ходене, на Бибицова й беше предложен брак.  Което не се отрази на цената, де. Или онзи сервитьор, който беше толкова впечатлен от дизайна на кутията ми с цигари, че минавайки покрай масата я взе, отвори я и с уау и оооо си изпроси една цигара. Естествено, че му дадох, а той ми се отблагодари, като взе от съседната маса 2 локумчета от порцията, която хората си бяха поръчали, а и ще си я платят. Но ме почерпи. Усмихнат и щастлив.

Разминавайки се с теб те оглеждат, без това да е проблем, усмихват ти се мазно силноокосмени мъже, без това да ги смущава. А емоциите? Не ги крият, бързо избухват, сбиват се дори. Докато се борехме с движението пред нас просто спря автобус, от който слезнаха двама биещи се. Късно успях да извадя апарата, за да ги снимам, но да, те откровено си се сбиха. По-късно, в движението – пред нас бус, всичко вътре е привидно спокойно. Изведнъж бусът завря, а от прозорците за части от секундата се показваше глава, след нея юмрук. После крак, после ръкав. И така както започнаха, така спряха да се бият. И сякаш нищо не е било.

В градския транспорт, в моментите, в които успееш да влезеш е интимно. Никой не се притеснява, когато го хванеш, че ти гледа циците.  Или онзи човечец, доста окаян, чакащ на отсрещната спирка, който за да овладее недъга на едното си око, така мигаше с него, за да успее да ни фокусира, че в края на краищата гледката беше толкова гротескна и плашеща, че Бибицова каза, че в мига, в който останем само ние двете на спирката хващаме първото такси. После, докато я чаках в паркираната кола, един пич пред нас просто си разтоварваше пикапа. В момента, в който отвори вратите му разбрах значението на Кутията на Пандора. Вътре имаше всичко. И изглеждаше страшно, сякаш нещо супер мистериозно всеки миг ще излезе от колата, някакъв Франкенщайн от килими, чай, тениски и цигари, ще каже нещо страшно на турски, ще преобърне колата ни и ще поеме към пристанището, където ще се скрие на морското дъно и докато дойдат американците да ни спасят всичко ще е погубено. Пичът се опита да поразтовари тялото на Франкенщайн по джобовете си, раменете си, главата си и аха-аха да успее и не му достигна малко. Едно кашонче. И къде къде да го тропне? На предния капак на колата ни. От колата седях и наблюдавах стресната. Не за друго, просто цялата гледка ме наведе на мисълта, че е по-добре да си трая.

Търговците. Всички искат да ти продадат нещо, показват ти на улицата от пирони до играчка пиле, която като я стиснеш издава звук на беряща душа жаба пушач. Всички се пазарят. Показват се от нищото, след секунда изчезват пак там. А на пазара търговците са скрити под завеси от стока. Някъде иззад завесата са те. Не ги виждаш, до момента, в който резко се оказват до теб и изреждат цялото си имущество, а да го прекъснеш и да му обясниш, че дума не вдяваш не ти дава сърце.  Море от чорапи, касетофони, магнитчета, наргилета, гащи, сутиени, обувалки, часовници Raulex, джапанки, тенджери, броенички, венчета от изкуствени цветя, колела… Всичко. Между тях броди човек с каручка, в която има краставици, плащаш, бели ти я и хрупаш. Ядох най-вкусната диня от години. От тези, на които кората им мирише.

Архитектурата. Заковани прозорци на разрушена сграда. До нея лъскав хотел. Надписи. Олющени фасади. Боклук. Места, които те е страх да доближиш, защото просто искаш да останеш с два бъбрека… поне. До тях ултра лукс. Разбира се много кич. Зверски кич. Страхотен.

Езикът. Еми…. Смешно е…. Надпис „Su Bardak“ и аз се завтичам с идеята, че ще купя на мъжа ми вода (su), която се казва Бардак, ще му я поднеса и супер-смешно ще му кажа – Дуде, друго не можах да ти донеса, затова ти носим цел бардак. Сервитьорът ме поглежда невярващо, че искам Су бардак.

-          Ама нали имате точно това?

-          Мда… – той.

-          Не, аз наистина искам точно бардак!

-          Ами… добре

И ми носи чаша вода. Бардак е чаша. Балък е риба. И изобщо интересно е. И всичките тези Ю-та. Като актрисата им Туба Бююкюстюн. Говорят бързо, ръкомахат и непрекъснато навикват.

Но въпреки всичко, цялата пот, прах, миризма, допир, хаос, лудница, целият контраст… Аз харесвам това място. Не, няма да живея там, не мога да понеса всичко това завинаги. Но е толкова очарователно, толкова пленително, че да… Ще ида пак. И този път ще съм чиста от предразсъдъци. Защото мястото не го заслужава. Защото целият ни свят е такъв. Кофти. И не виждаме палещото.

А има толкова още….

Tuesday, October 18th, 2011 Козата Ани

16 Comments to За предразсъдъците и ИстаНбул

  1. :) )) Кози, много темпераментен и динамичен пътепис! Наистина сме натоварени с куп предубедености и самоограничености… Напомни ми за първия ми сблъсък с Бомбай (или Мумбай)… целият джаз на движението, хората, животните, погребалните процесии – и черешката на тортата: английско движение… оглеждам се в ляво, а колите изскачат от дясно… Истински чар на Ориента :) ))

  2. minaHADJI on October 18th, 2011
  3. Един познат ми разказваше за Анкара,че си е европейски град в сравнение с циганията в Истанбул(включително и поведението на хората),но няма кой знае какво да се види

  4. stereomonocoly on October 19th, 2011
  5. аз пък винаги съм искал да отида в ИстаМбул (както пишат тези стоящи зад слогана “Турция – вън от ЕС!”)

  6. Скандалски on October 19th, 2011
  7. и изобщо, ако има някой измежду Румъния и България, залужаващ да влезне у съюзо, то тва са баш те… турците де!

  8. Скандалски on October 19th, 2011
  9. Ам сори за правописа, ама бързах да изложа вижданията си преди да съм склерозирал пак :D

  10. Скандалски on October 19th, 2011
  11. …въпреки, че то и ИстаМбул си е правилно от една страна и изобщо кво пък зациклих чак толкова…

  12. Скандалски on October 19th, 2011
  13. Истанбу̀л – на турски: İstanbul, произношение на турски Иста̀мбул, с м, но пък е с Н….Звездите ми го говорят, Гласовете Ви:)

  14. Козата on October 19th, 2011
  15. http://www.youtube.com/watch?v=C_g5fKr8L8w

    Супер песен за Истанбул, на една невероятна група, която в България почти никой не слуша.Мисля,4е ще пасне на усещането ти за града.

  16. SwanWitch on November 11th, 2011
  17. Ооо, Kultur Shock , любими!

  18. Козата on November 12th, 2011
  19. http://www.youtube.com/watch?v=xyMVLlCxIGg

    Айре çok çok çooooooooooooooook seviyorum.Еyvallah benim keçi!

  20. Typir on November 30th, 2011
  21. :) Много се радвам, че имаш блог, Коза.
    Фейсбук някак си ми затри акаунта внезапно по незнайни причини, но тук ще те следя.

    Чудесно написано!

  22. Te Pe Зе on December 7th, 2011
  23. И аз съм чувала, че Анкара е къде по-добре от Истанбул, но и той не е лош град :)

  24. червено вино on December 17th, 2011
  25. Мила,посещавай Турция по-често,за да свикваш.Защото ако се запази настоящата демографска тенденция,след 20-30 години тук ще е нещо подобно,даже по-зле,защото тем все пак преобладават турците,а тук населението ще бъде предимно циганско

  26. Чавдар on March 7th, 2012
  27. Нищо против групата, която “в България почти никой не слуша” :-D – любима ми е, но предлагам една друга, по-носталгична разходка в Истанбул с Баба Зула, която за мен лично по-точно отразява душата на Града, ако разбирате какво имам предвид (вече е доста известно, смятам, обяснението от къде идва името – за гърците това е Градът с главно Г, те казвали “отивам в Града”, което на гръцки звучи “stin Poli” – стинболи, Станбули, Истанбул.) И така, песента: http://www.youtube.com/watch?v=IkzEoWEftNw

  28. Гергана on March 23rd, 2012
  29. За съжаление доста пъти ми се е случвало да тръгна за някое място с нагласата,че ще е тъпо.Отивам с идеята,че просто съм негативно настроена.Надявам се ситуацията да ме изненада,но уви все си се оказва тъпо за всички,не само за мен.Естествено не с всички хора е така.Може би има значение и държавата,дано не е това.Ходила съм в чужбина там бях изненадана приятно…

  30. sky on May 31st, 2012
  31. И аз така тръгнах – с предразсъдъци.
    Преди 2 седмици ме командироваха в Диярбекир. Не бях ходила в Турция, да не говорим за югоизточните й части. Беше си шаш първоначално, но после много ми хареса. Интересни са турците, наистина са си натюр. :) А в Истанбул е друго…там е друга вселена… :)

    Пак ми се ходи. Пак ще отида. :)

  32. zhasgagi on October 12th, 2012

Leave a comment





Последни постове

Категории