Козата Ани

Кармата да пътуваш като лузър

Няма пътуване, при което да не съм загубила нещо, забравила нещо, да не съм се пребила, да не са ми избили пъпки навсякъде,  дори  и по панкреаса, очните дъна и жлъчката, да не съм се изложила, да не съм подложила околните на изпитание или каквото и да е било, без да се налага аз или околните да отделяме адреналин. Не се оплаквам, не. После е много смешно. После.

Бях на 16, когато разбрах, че има нещо, някаква мистерия, някаква предначертаност в същото време. Не защото вярвам в карма, съдба, свещи и ритуали, нито във фън шуй, защото освен, че фънът е голям, шуят също.

Заминавах за Бордо, но трябваше да се прекачвам на рейсове в Прага. Заминавайки от тук обясних на агенцията, чиито услуги ползвах, че за мен това ще е изпитание. Не толкова заради малките знаци, които до момента бях получавала, че ще има странни ситуации, а защото тогава за мен метрото изглеждаше като разработка на извънземните. От фирмата любезно ми обясниха, че си имат помощник точно за такива случаи, който ще ме вземе от точка А, ще ме заведе на точка Б, където ще сменя автобусите, придружавайки 16 годишния ми акъл в метрото. Още помня името му. Г-н Хръдличка. Но по-силно помня моментът, в който ми показаха снимка на човек с брада. Много брада и коса.

-          Това ли е г-н Хръдличка? – зарадвах се аз.

-          Не, но това е един, който много прилича на него.

Ще спестя целия ад, който последва в Прага със закъсняването на рейса, ужасът от метрото, чакането 1 час на г-н Хръдличка или поне на някой, който прилича на него. Както и това, че мъж ме хвана за ръката и ме повлече към метрото без дума да ми обели, а вътре ми каза, че той е Хръдличка, а Бога ми, изобщо не приличаше на онова нещо от снимката, най-малкото защото беше синеок, а не както твърдеше снимката без очи, защото брадата и буйната проческа на оня пещерен човек криеха всички подобни белези по лицето. Или това, че до мен седеше един американски гражданин, с който си говорехме много приятно, но рЕзко ме разлюби, след като ни спряха за пети път на някоя от границите и отвисяхме 3 часа, само защото в паспорта ми пише „bulgarian”. И ревовете. И изобщо. Но фактът, че ми се показва снимка на случаен гражданин, която да ми служи като ориентир определено ме втрещи. Дори за 16 годишна разбирах, че това е пълен абсурд. Не, не се оплаквам. Смешно е.

Тръгнах за семинар в Белград. Освен, че щяхме да ходим с рейс, което на този етап от живота ми е съпоставимо с напъхването ми в миниатюрен асансьор, което е друга история от едно друго пътуване, усещането че съм сама ме караше да предусещам, че нещо страшно иде.  Не мъкнех особено много багаж. Дрехи за из път, спретнати дрехи за самия семинар, тениска за спане и това е. Не би следвало да ми трябва нещо повече.

Настанихме се, хубав хотел, близо до хотела със семинара. Изобщо спокойна първа вечер, освен че съсипах с хъркане колежката, с която деляхме стая. Но я бях предупредила, така че …

Всичко се срина, когато след сутрешния душ отворих сака си, за да извадя „спретнатите“ дрешки. Целите ми дрехи бяха в кални пръски, сякаш хамстер с профузна диария е вилнял сред тях, губил е флуиди, брал е душа и накрая е и умрял, защото и така миришеха. Кръвта нахлу в главата ми и ме сви коремът, а в паниката си видях смачканата тениска, с която бях спала. Призля ми. Нямах какво друго да облека. Исках да ревна. Дрехите, с които пътувах смърдяха на „пътуване с претъпкан рейс“.  Облякох я и единственото ми утешение беше, че миришеше на шампоана ми, защото си бях легнала с мокра коса. Облякох я, вкарах в ред трите си косъма и се погледнах в огледалото. Прилоша ми. Аз, в целия си блясък и смачкана тениска с надпис:

„FUCK OFF BARBIE”

Със сладък Барби шрифт. Помня кефа, с който си я поръчах. Не бях очаквала, че ще се стигне до тук. Не, не се оплаквам. Даже е смешно. Раменете ми виснаха, а лицето ми освен пъпки, придоби и визия на изпусната в контейнер с боза пица. Исках да пукна! Веднага!

Осанката ми ми излъчваше „лузър“. Спирайки пред хотела вече се молех нещо да ме погълне. Земята, рейсчето, тоалетната, мракобесието. Което и да е. Щях да съм признателна. Отворих вратата на едната от 93043090 конферентни зали на пет звездния хотел и сякаш всички погледи се впериха в мен. Естествено, че не, но усещането беше такова. Пълна огромна зала, 5 звезди, 20 българи, 200 сърби и още толкова хървати, словенци, румънци и кой ли още не, всичките до един (без българите) в костюмчета и идеални ръбчета на панталоните. На това му викам международно падение.  Студена пот изби по лицето ми. Шамар или задвратка някой да ми беше треснал нямаше да ми е толкова сконфузно. Смърцафоцах едно „добро утро“ и седнах на най-задния ред, в най-затънтеното място, демек в задника на залата. Не до, а в! Седях и открито, но мълчаливо псувах Барби и целия свят. Дори това, че на сръбски кърлежи е „крпеља“, а бълхи „буве“, което при нормални условия би довело от истеричен кикот до позиви за повръщане от смях (в зависимост от настроението ми) не ме утеши.  Дори и симултантния превод на български, който бързо ме отказа да се пробвам да го слушам и да се пробвам с хърватски, сръбски и любимия ми английски с френски акцент.

Естествено коремът ме заболя рязко. Отново. Нямам чувствителен стомах, притеснението не избива там, а по лицето ми, под формата на пъпки. Боже, как ме заболя.  Изтичах в петзвездната тоалетна, миришеща на благовонни масла и осъзнах 2 неща.

1)      Не бях бременна

2)      Не бях подготвена

Господи, какво още??? Метеорит? Дънките ми ще се спраскат?При кихане ще направя сополен сопол? Ще ми се скъса едната презрама на сутиена, както в аулата на Софийския университет при дипломирането ми от НПМГ и ще напомням на картина на Пикасо пред цяла орда професори, доценти, съученици и родители? Юрнах се по коридорите, развявайки знамето на Анти-Барби движението. Магазините в хотела предлагаха пола за 700Е, перли за повече и вино на цената на двете, взети заедно. Но не и магазин за паста за зъби, сапун, шампоан и материали за небременни жени. Явно перлите изключват другото.

Накрая около 1/3 от персонала на натруфения хотел разбра за проблема ми. Плюс младежите във фитнеса.  Защото камериерката, която реши да ми помогне ме закара там, а колежката й не дойде да си говорим тихичко, та се крещеше през плота за дамски превръзки с жестове, които категорично да заявят, че точно аз имам нужда от тях. Не питайте… Не, не се оплаквам. Никак даже. Смешно е.

За съжаление вечерта вместо да приключи самотно в хотелската стая с лаптопчето и интернета се оказа, че има тържествена вечеря и всичкото мангал ще сме на баламатума. Отново отхвърлих дрехите за път и посраните одежди. Разликата от сеира сутринта беше в аромата. Уханието на прекрасния ми шампоан вече далеч не се усещаше, за сметка на всички останали аромати. Е, колко по-зле може да стане, по дяволите… Сядайки на масата с 15 изискани вилици, 15 изискани ножа и още толкова финтифлюшки и всичките до една на моето място мислех, че по-зле  няма да стане. Дори си отдъхнах.

Имаше оркестър. Пееха сръбски евъргрийни. Не, не Весна или Цеца, нито дори Шабан Шаулич. Шлагери някакви. Беше забавно, хората танцуваха, смееха се. Аз не. Стигаше ми останалото.

Докато вокалът на музикалната формация не ме забеляза. По-скоро надписа на тениската ми. Намери го за забавен и по свой начин го демонстрира.  Някак импулсивно му дойде… Да изкрещи по микрофона

“FUCK OFF BARBIE, BULGARIAAAAAA”

Можело значи по-зле. Сега вече всички погледи бяха вперени в мен. Исках да сме 2200 година, да са измислили телепортацията и да се разкарам на секундата.  И пак

“FUCK OFF BARBIE, BULGARIAAAAAA”

„Моля те, бе човек, млъкни“ – исках да изкрещя на свой ред аз. „пей си за загърли ме, волим те као волим живот мой“ и т.н.

Но за да не изглеждам пораженец се хилех като кретен, който точно този ефект е търсел и с излъчването „па jа съм върло лепа“ и „Ја сам кул“.

Скоро ще пътувам за Прага. Приятели, бъдете готови. Обичам ви! Няма да се оплаквам. Не. Не се плашете. Много.

 

No comments yet.

Leave a comment