Митницата или аз в няколко рунда « Козата Ани

Митницата или аз в няколко рунда

Влизам с гръм и трясък в залата на митницата. Шшшш! Това съм аз, алоу! Блъскам вратата и нахлувам! Сложила съм най-елегантните си дрехи и скъпи бижута, за да си придам МНОГО ВАЖЕН вид. Ясна ли съм! Аз съм бясна и няма хън мън!

Всъщност идеята ми беше да ги стресна и да не ме мотат 3 часа от гише на гише. Носът в вдигнат, тонът дразнещо повелителен, а погледът пренебрежителен.

Рунд първи:

Гише номер 1: Две лели, положили огромните си гърди бият печати с изумително отегчение в погледите. Дори не вдига поглед, когато й показам писъмцето от тях и питам къде да ида. Все в същата поза само вдига ръка и промърморва

- Гишето в ляво.

Рунд втори:

Гише номер 2: Млад мъж скрит зад дограма си пише смс-и. Почуквам леко на прозореца. Не го интересувам. Почуквам пак. Нищо. Нервичките ми започват да се опват, опитвам същото като започвам да чукам с ключовете ми за колата. Ни-що!

- Господине!!!

- Мхм – казва той, все още пишещ смс

- Ще ми обърнете ли внимание?

- Дадада, ей сега. Само да свърша тук…

- Ще свършите само ако смс-ът ви е служебен.

Което сякаш го извади от странния комуникационен транс. Подавам му писмото и гледам лошо.

- Елате, седнете – ми казва той

- Не, благодаря. Не смятам да се застоявам – изсъсквам, а освен това така ще усеща и физическото ми надмощие.

- Чантичка значи… И това ли е реалната й цена?

- Моля? Обвинявате ме в международна злоупотреба с документи или бъркам?

- Аа, нее. И каква е тая чантичка. Толкова специална…

- Мне, съвсем обикновена, от плат.

- Защо тогава плащате толкова за нея и идва от Америка?

- Защото ако ми предложите по-добра цена и ми я ушиете ще я купя от вас. Аз чанти не мога да правя, затова плащам.

Започвам да се изнервям вече! Какво иска тоя от мен! Идвам да си платя мито, в срок, всичко е ок, какво толкова по дяволите?!?!

- Емииииии – с протяжно „и“, едно такова самодоволно, с което контрольорът примерно ви сваля от рейса, или класната ви пише двойка. Онова протяжно „емиии“ , което толкова години държавните службици ползват, за да те смачкат. Ей така, просто защото нямат друг инструмент. – Ще тряба да си платите мито, но искам да ви предупредя, че курсът на митницата е малко по-различен от курса на БНБ, защото само 1 път месечно сверяваме данните си и ще…

- МОМЕНТ! – прекъсвам го аз с тона отвръщаш на протяжното „емии“. – Момент, момент. Дайте да изясним нещо. Искате да кажете, че Държавата ще ми вземе повече или по-малко от определения от Държавата курс?

- Емиииии… – ох, започвам да се изнервям зловещо! – То не зависи от мен!

- Виииижте какво, господине – надвесвам се над него с цялото заплашително излъчване на хималайска мечка, кобра и Годзила в едно – Аз бързам. Сумата е малка. Разликата в курса ще ме ощети малко. Но ако сумата беше внушителна и ВИЕ ми излезете с обяснението, че приемате тази злоупотреба нормално, щяхте да разберете що е вбесена жена от моя тип! Щяхте да се потите повече, от колкото се потите в момента, щяхте да съжалите за „служебния“ смс, за цялото мотаене и нямаше за миг да ми „емиии“-кате. Аз ще направя, каквото зависи от мен да проверя тая работа с курса, НО СЕГА СИ ИСКАМ ЧАНТАТА И ДА СЕ РАЗКАРАМ ОТ ТУК ВЕДНАГА!!!

Изведнъж нещо се раздвижи. Документите обработени бързо, останалите в стаята оживяха. Не защото съм ги стреснала със заканата си. Само защото съм убедена, че останалите хора си взимат документите с наведени глави, свиват се, гърчат се след всяко „емиии“ и усмихвайки се си събират падналите пломби от стържещия тон на бюрократа.

Рунд трети:

Обратно на началното гише. Лелите все така бият печати. Сега, докато чакам печатите върху моите документи забелязвам трите призрака на заден фон. Три до болка отегчени дами на две бюра. Две абсолютно празни бюра. Едната гледа празно в една точка. Втората гледа безизраззно третата, която с повдигнати вежди и кръстосани крака с нокторезачка си оправя маникюра и бръщолеви нещо за снощи как мъжа й гледал мача и тя властно му препържила кюфтетата, за да му покажела на него кой е шефа. Едва чувам мислите си от блъскането на печатите, но не мога да отлепя поглед от тях. Както когато видите нещо особено гнусно. Хем ви е гадно, хем не можете да отлепите поглед. Гледам и се чудя. И на тях плащаме заплатите. И се плаша. Какво означава липсата на амбиция. Какво означава да осъзнаеш, че прекарваш дните си в празни разговори между нокторезачките, кафетата и „емиии“-та.

- Алооооу! – изкарва ме от унеса ми едната печатобиячка. – Вземете си документа и на гише 22.

- Извинявам се, да, добре. А къде е гише 22?

Тишина. Тя вече бие нечий чужд печат.

- Извинете! Къде е гише 22?

- Абе, госпожо, по коридора в ляво, в дъното!

Боже! Поне не ме наби.

Вървя из коридорите, първо без чантата, минавайки покрай редицата гишета хвърлям по един поглед на всяко и зад всяка стъклена преграда виждам по една Еми. Сърдита, недоволна, отегчена. И изведнъж ми става жал. За всички тия хора в аквариумите в двете страни на коридорите. Защото дойдох, за да ги стресна, та дано си вършат работата бързо, а те всъщност отдавна са наказани. И вече съм съвсем объркана. Каква точно да е тактиката в такива случаи? Да решим, че всъщност това е уравнението х+у= z. Х – е моето поведение. Може да съм блага, усмихната и приветлива. Може и да съм Онази, за която после изтормозените си говорят седмица поне – зла, саркастична и озъбена. У – е моментното състояние на Еми. То е приблизителна константа – вкисната, отегчена, намусена и недоволна, а питанията или исканията ми й лазят по нервичките, просто защото съм си позволила да прекъсна разговора й с Мичето от канцеларията. Z – е времето, което искате да покриете за дадената задача. Обикновено Z е доста малко число, защото бързаме, защото имаме да решаваме още поне десетина уравнения днес, а Х стремглаво върви от едната крайност към другата. За съжаление нямам прилично решение на уравнението. Защо ли? Защото У ме влудява, Х се мени според ситуацията, а Z ме притиска.

Friday, September 23rd, 2011 Козата Ани