Носталгично за блажната кръчма « Козата Ани

Носталгично за блажната кръчма

Е, на. Напоследък непрекъснато се сещам за Оная кръчма. Не че там, където си висим вечер не е яко. Но Онази кръчма…

Онзи тип кръчми, които все по-рядко намираме в цивилизацията. От Онези кръчми, от които те е малко страх, защото отваряйки вратите не знаеш коя кутия на Пандора ще отвориш, коя порта на Чистилището или кое инфекциозно отделение на коя точно болница, минимум. Сега навсякъде е лъскаво, пепелниците ги сменят на всяко тръсване в тях, а музиката идва от качествени колони, демек не стърже, не бумти и не прескача плеъра. Стерилно. Удобно, комфортно, знаеш какво местенце търсиш и това намираш. Но с носталгия си спомням за Онези места, в които всичко е изненада. Местата, в които е особено важно за личното ви здраве да носите влажни кърпички напоени с изумителна смес, която да убива бактерии, вируси, дрожди и малки врабчета, с която да намажете стола си и чак тогава да седнете. А преди изобщо да влезете да минете през камера, която да пулверизира върху ви дезинфектанти, венозно на 30 минути да си биете коктейл от антибиотици, но най-добре е да прекрачите прага с костюм като на работещите в ултра секретните лаборатории на НАСА.

И въпреки всичко, тези Онези места си имат своето очарование. Защото са истински.

Ще ви разкажа за най-истинската, която някога съм виждала.

Намира се в малко градче. На малко място. Под големи дървета. Цялата е от тенекии, без нито един прозорец. Вътре смърди ужасно. Цигари, мастика, мръсни пепелници. Цялото помещение се отоплява от 1 калорифер, който топли въздуха в радиус от 30 см, но за сметка на това издава шум за фон. Едната част от кръчмата е осветена, тази близо до бара. Останалата има осветителни тела, но не и крушки. Но така или иначе нищо не се вижда от дима на цигарите. Барът е от Онези барове, от изкуствена кожа и неръждавейка, останали в далечния соц. Барманката е положила гигантска гръд връз него и гледа безучастно. Дори докато сипва ракия не повдига гърдите си. Като побългарен Джаба, движи само ръчичките си и има почти същия приветлив глас.

Масите са заверени за пода, покрити от „бели“ покривки с червени карета, целите в белези от изгорено, а пепелникът е от алпака, носещ спомени за много много падания, побоища, но не и миене. Столовете един с един еднакъв няма. На стената – плакат за предстоящия концерт на Веселин Маринов в градчето.

Основната декорация е от празни каси. Изборът на питиета не е огромен, а безалкохолното е лимонада. Вода няма.

До вратата се е облегнал мъж в Онези ватенки, целите на баклавички, в Онзи ужасен безличен цвят. Целият се е скрил в нея. И понеже районът има уранови мини и 99% от хората там са работили в тях, той е с тежко заболяване на белите дробове, заради което не спира да издава звуци, нещо средно между кашлица и отхрачване. Започваш да се чудиш – как успява да диша изобщо, защото това, което се чува е повече от плашещо и ти се приисква спешно да му сложиш някакъв инхалатор на устата.

Някъде в дъното има малка група. Вероятно са четирима или петима. Не ги виждам, поради липсата на светлина и димната завеса. Но ги чувам. Пеят възрожденски песни, мрънкащо. Всеки е с различна идея за ритъм, текст на моменти и вероятно са започнали в различно време песента, защото съвпаденията са чувствително малко.

На съседната маса седят трима. Единият е забил глава в масата и нещо мърмори. Никой не го слуша, но то и нищо не му се разбира. Номер две е замръзнал. Вероятно. Седи в една поза, не помръдва, не се клати дори. Застинал е с лакът на масата и ръка, която държи фас пред устата му. Доказателството, че не се движи е състоянието на фаса – пушещ, но с около 5-6 см пепел отпред. Седи чичото и с празен поглед нито пуши, нито не пуши. А номер три е моят фаворит. Естествено пуши, но е единственият, който показва все още признаци на живот, който не е изместен от ракията. На поставка в ъгъла има огромен телевизор. Електрон. Още помня – даваха „Синята бездна“. Живият го гледаше запленен, пушейки с оня жест на пиян пушач, дето сякаш една успява да си нацели устата, но тя е толкова безчуствена вече, че едва успява да дръпне от нея, без да изкриви цялото си лице. В миговете, в които се появяваше мацката от филма той сменяше погледа с особено закачлив такъв и й пращаше въздушни целувки. До колкото, разбира се, алкохолът му позволяваше да свие уста в кокошо дупе.

Но на мен наистина ми липсват тези кръчми. Хората там са живи, всеки със своята история, истински. Вълнуват се от толкова различни от мен неща, ще кажеш, че сме от различни планети. Но това са хората, които като ми се усмихнат с беззъбите си усти и разбирам, че истински се вълнуват и радват, а не просто са любезни, опитват се да ми продадат нещо или кроят друго. Смешките ми не ги разсмиват, дрехите ми ги стряскат, често ме мислят за тотално луда, непокорна и опърничава. Вероятно дори ги е страх от мен. Но когато ми се усмихнат го правят наистина.

Friday, September 23rd, 2011 Козата Ани