Картинг хорор

След истерично посещение на кръчма се взе не по-малко истерично решение да се посети картинг..най-сетне.  Не че нещо, просто обичам скоростите.

Още от началото подходих с леко подозрение към цялата ситуация. Винаги, когато трябва да се завра някъде се притеснявам от забележителния си обем. Не че го имам, а че трябва да го побера в почти същия обем. А после си казвам – знаех си, ЗНА-ЕХ-СИ!

Първият шок беше каската. Поставена на голямата ми глава нещата придобиха, така да се каже, забележителни размери. Мисля, че разбрах глобализацията или поне един от аспектите й. Главата ми стана 3 пъти по-голяма и 100 пъти по-смешна. Е, другите бяха смешни също, но какво успокоение е това… По-неприятното беше, че заподозрях каската като източник на неприятности. Загубих слух, който и без това ми изневерява на моменти. А визуалният ми контакт със света рязко се ограничи. Освен това и центърът ми на тежестта рязко бе сменен. Димитър пък приличаше на извънземно. Като онези от снимките в „Наука и техника” – с голяма глава и огромни черни очи.

Стреснах се още при влизането в колицата. В момента, в който положих крак на нея тя започна да се движи. Няма нужда да обяснявам, че загубих баланс. След това всичко се размаза, а проблемът със загубата на визуален и аудио контакт със света допълниха картинката и се паникьосах, че докато падам не знам къде точно падам. Последва мощно пльосване в колата. Мощно и болезнено. Много болезнено. Съпроводени с крясъци и ръкомахания в търсене на ориентир.

sxc.hu

Инструкторът запали двигателя, което промени тотално звуковата ми среда. А и колата тръгна. УЖАС! САМА. Какво става? Защо? Нищо не чувам! Само едно ръмжене на двигател и някъде в далечината един глас, който определено нещо крещеше. Оказа се , че инструктурът ми крещи. Не трябвало да слагам и двата крака на педалите едновременно. Реших, че щом ми се крещи, то най-вероятно точно това съм направила, а от там и загадъчното потегляне на колата сама. Не обичам да ми се крещи. Някак се стряскам. Особено, когато не знам какво става. Усмихнах се тъповато през сплесканите ми от каската бузи и послушно вдигнах и двата крака във въздуха. В последствие ми стана ясно, че е крещял, защото не е срещнал разбиращ поглед насреща. А и на третото „НЕ ЧУВАМ!!!” от моя страна го е извадило от равновесие.

Всички около мен потеглиха. С бясна скорост. Аз съм умерен човек. Нищо екстремно в мен няма. Пък и много съсредоточено следях да не натискам двата педала…Едновременно…Все пак онзи така ми крещеше… Пф… И поради това докосвах газта леееекичко. Ама и тая газ не е като оная. Докосна педалчето и колата потегля, а главата с каската оставаха няколко секунди назад. А контролирайте вие глава като тиква с каска! Да ви видя! Натисна спирачката, лееекичко само и обгръщах волана с гърди. Затова и реших да съм особено внимателна, защото нещо нямах никакво доверие. Ни в педали, ни в кола, ни в мен. Всички летят, а аз сякаш съм на триумфална обиколка. Бавно и внимателно. Пък и аз не се състезавам, успокоявам си се аз. Нека летят. На кой му пука! Тия па!

Минути по-късно разбрах, че съм излишна на пистата. Погледите на другите, както и жестовете им напомняха отношението на средностатистическите шофьори към жена в колата, която кара на Цариградско шосе с 40 км/ч, защото си слага червилце.

„Кой ти даде книжка, ма?!?”

„Какво правиш тук, мааа?!?”

„Върни книжката и си искай парите, овцооооу?!?”

„Ше ти е*а майката, маа?!“

Ше ми я е*еш, ама аз кво съм виновна! Някак сконфузно ми стана. Затова реших да пусна наближаващите гърмежи, ясно говорещи ми, че наближават Другите. Да ги пусна, добре, ама как, по дяволите! Тук има само завои и купчини гуми, къде да забия колата. Избрах си на произволен принцип купчинка и реших, че с 1-2 маневри ще успея максимално да се завра в нея, докато другите ме отвяват. 1-2 маневри друг път. Това чудо няма задна. Забих се фронтално и застанах почти напречно на пистата. Последва верижна катастрофа. Последното нещо, което видях е Димитър с изкривено от каска и болка лице, защото беше отнесъл удар в бъбреците.

Еми, мамка му! Какво да направя, опитвам се да съм адекватна, а в същото време правя глупост след глупост. Майната му, и на желанието ми да се самообеся и да изчезна безрайно, и на Димитър с неговите физиономии, и на скапаната колица без задна, защото как по дяволите да излезна сега от тая скапана купчина гуми без задна!? В безсилието си и яда давах газ като обезумяла. Ще отнеса гумите ако трябва, ще ги сгазя, ако трябва ще взривя двигателя на тая скапана кола!

Изведнъж пред очите ми, ей така, от нищото изниква едно ядосано лице. А! Инструкторът! Каква изненада!

-          Здравей!  - муа му заявява приветливо, при все, че лицето ми е изкривено от ярост.

Всъщност той беше малко ядосан, защото натискайки истерично газ, докато той се опитва да ми помогне не само съм го затруднила неистово, но и съм го вбесила. Човечето е пробвало да повдигне лекичко колата, леекичко да я премести, за да мога да тръгна. Не стига, че той беше цифром и словом около 50 кг, не стига, че трябваше да се бори с килата на колата + моите + гигантските облаци от ауспуха в носа му, та ей така за цвят аз вътре ръкомахам, крещя и блъскам по волана, което също го затрудняваше.  А за финал „Здравей“.  Разбирам го. Ама да ме разбере и мен, ако обича, че ейсегащестанаищемуолепядвашамаравече!!!

Ох! Спасителен флаг. Финал! Време беше. Писна ми вече. Не ми харесва тук! Знаех си! ЗНА-ЕХ СИ!

Но не би! Изведнъж се оказа, че съм Гъбарко. Помните ли приказката за Гъбарко? Който нямаше крака? Е, аз бях без крайници. Заради внимателното ми отношение към чувствителните педали, а и заради факта, че оня ми крещеше така през цялото време краката ми бяха във въздука. И естествено бяха изтръпнали. Имах просто групи от клетки, просто продължение на задника ми, пипала.

И да, стана ми смешно. Разбира се. Бях толкова изнервена, а и напъните на Димитър да ме изправи от колата също бяха смешни. Започнах да се треса от смях, Димитър ме лашкаше, а колата следваше тези хаотични движения. Като цяло си представете голяма, много пияна жена, на ролкови кънки. Е, няма да е лесно да я застопорите, камо ли да я изправите. Събра се тълпа, даваща съвети. Естествено. От това ми стана още по-смешно. И вече бях сигурна, че ако на пистата има идиот, то това съм аз. И никой друг.  Не мога да съм 100% сигурна, защото почти нищо не виждах от каската, но имах своите причини да смятам така.

Дали ще се кача на карт кола? Отново?

Смятам не.

НИКОГА!

Изводи:

1) Никога не се опитвайте да се набутате в нещо с обем, близък до вашия.

2) Никога не се плашете ако някой ви крещи. Може и да ви мисли доброто.

3) Никога не разчитайте на точка 2) и не прекалявайте с търпението на хората.

4) Никога не пренатоварвайте крайниците си, особено ако ще са ви в пряка нужда в близките 5 минути.

Friday, September 16th, 2011 Козата Ани

No comments yet.

Leave a comment





Последни постове

Категории